Да направим проект в полза на общността

Попитах учениците „Могат ли младите хора да внесат промяна в общността?“. Раздадох и разгледахме „Примерни доброволчески проекти”(Приложение № 4) и проведохме дискусия  относно уместността на всеки от примерните проекти. Харесахме проект „Нашето най-велико поколение”Г-жа Джой иска учениците й да научат за хората, живели по време на Втората световна война. Тя възлага на учениците да посетят Дом за възрастни пенсионери и да общуват с хората там в продължение на един час. Г-жа Джой приготвя сладки. Учениците водят записки в тетрадките си, сервират сладките и в продължение на един час разговарят с възрастните пенсионери.“. Решихме, че можем да посетим клуба на пенсионера в града и да разпитаме хората там за професиите, които са упражнявали, за социализма, за любимите им предмети в училище …

Описахме необходимите дейности, които трябва да извършим преди да съществим посещението си – определихме отговорници за съставяне на въпроси, за изработване на картички и т.н. Разграфихме времето , необходимо за осъществяване на проекта. С гласуване определихме заглавието – „На кафе със 7.а“.

На 16 април продължихме с дейностите по подготовка на посещението ни в клуба на пенсионера. Изрязвахме и сгъвахме картичките, рисувахме великденски яйца, писахме и лепихме пожелания.

На 19.04.2019 осъществихме нашето дългоочаквано посещение в клуба на пенсионера в гр. Пирдоп. Ние бяхме подготвили сладки, солети и бяхме заредени с добро настроение и много въпроси. За срещата бяха пристигнали около 20 човека, които с трепет и вълнение чакаха да разкажат за младежките си години и да участват в разговора. Седнахме на чаша чай и разговорът започна. Разказаха им за различни професии – една жена е била икономист в Аурубис, друга – деловодител в съда, трета – директор на Дома за слепи, четвърта – педиатър, пета – електроженист. Смяхме се, че се била оженила на 15 годишна възраст и каза, че това било нормално тогава. Дядовците пък споделиха, че са работили като механици, инженери, шофьори, металурзи и т.н. Всички бяха единодушни, че няма срамна професия.Предизвикахме ги да си спомнят стихотворения от ученическите години, ние също бяхме подготвили две. Не се разминахме и без песен, домакините ни помолиха да изпеем заедно „Хубава си, моя горо“. Разпитаха децата дали гледат в телефоните си непрекъснато, както техните внуци, дали има наркотици около училището и те дали се изкушават. Децата казаха, че никога не биха допуснали подобно нещо.

Накрая им подарихме картичките, а те ни поканиха пак да отидем.