Синдром на Даун и толерантност в обществото

2 час по темата

След като направихме урока за синдром на Даун, оцветихме чорапките и направихме таблото, на следващия ден „мисията“ ни беше да разкажем за това и в другите класове на децата. Фактът е, че всички ни слушаха с голям интерес, отнесоха се сериозно, казаха, че ще гледат у дома клипа на Крис в ютуб.  В единия от класовете даже си бяха оцветили вече чорапките и ни поканиха да им разкажем повече по темата.

Междувременно бях влязла във връзка със Силви, майката на Микаела, и бяхме уговорили видео връзка за 27.03.2019. Решихме да я направим през скайп, като аз свързах лаптопа с мултимедия, за да могат децата да я виждат спокойно на голям екран, тези, които задаваха въпроси, идваха по- близо към лаптопа, за да ги чува Силви.

Ентусиазмът преди включването за кратко бе заменен от притеснение, когато Силви се появи на екрана, но нейната усмивка бързо свали бариерата на смущението и въпросите заваляха. Предварително тя ми беше казала, че няма „неудобни“ въпроси, ще отговори на всичко, което децата ги интересува, така че те питаха за Микаела, за Крис, за Краси- какво най- много обичат да правят, на колко са години, играят ли на телефони и таблети, спортуват ли, как минава един техен ден…. Силви отговаряше подробно, потапяхме се в техния свят, опознавахме ги. Възхитихме се на куража, търпението, упоритостта, с които цялото семейство се старае да покаже, че децата със синдром на Даун не са заразно болни, могат да се адаптират, учат и се развиват, макар и по- бавно, стига да се отнасяме към тях с обич и търпение.

В края на разговора споделихме със Силви, че целият клас сме решили да си купим по един чифт от шарените чорапи, за да помогнем и ние за организирането на летния лагер за тези деца и техните родители.

Трогателна, мила, вълнуваща- такава беше виртуалната ни среща със Силви, майката- боец. Развълнувани и по- добри- така се чувствахме ние.